Молба...

Тъга е обзела моята душа,
отново съм сама в нощта.
И искам да се смея, а не мога, 
усмивката е скрита под сълза.
Товарът на тъгата е тежък за моите плещи,
и искам да го махна, и душата сякаш крещи.
Опитвам се да стана, а не мога
няма кой ръка да подаде, 
силите си похабих, когато плаках сякаш съм дете. 

Молби и за какво? 
Отново съм сама в нощта
и мисли на тъга са обзели и душата и ума.
В ухание на рози и сатен лежа,
а сякаш тръни се забиват в моята снага.
И дъх не си поемам от задушлива миризма.
А каква е тя? май е миризма на самота...

Поглеждам през прозореца,
дори луната с нейната сребриста красота
ми се вижда просто мъждукаща звезда.
В кутия в ъгъла съм скрила всеки спомен за теб.
Ех, да мога поне грам от тъгата си да скрия и в този куплет.

Дали да продължавам да мечтая,
и да залъгвам изтерзаното сърце.
Дали да продължавам да желая
и да искам да ме поемеш в своите ръце.
Има ли надежда, малка,
или като при дъжд близалка
се е стопила твоята любов?

Отново съм сама в нощта
и тъга е обзела моята душа.
Аз искам да се усмихвам а не мога
усмивката се крие под сълзи.
За последен път те моля, 
моля те, ела ги избърши!

aniezina