Music

Какво е за вас музиката? Интересен въпрос, нали? Обмислях да го задам на една доста известна група, когато му дойде времето и ми се отдаде възможност. Днес го зададох и на себе си. Оказва се, че за мен музиката е повече, от колкото предполагам.

Вярно, нямам дарбите да свиря на какъвто и да било инструмент, а гласовите ми данни са меко казано катастрофални. Друг е въпроса обаче, че обичам музиката, за мен тя е начин да се изразявам. Има две неща, чрез които мога да се изразя във всяко състояние и ситуация, независимо от това дали имам думи или не. Едното са шекспировите сонети. Измежду тези 154 сонета има подходящи за всичко, и за радост и за тъга, и за гняв и за прошка. Второто универсално изразно средство за мен е именно музиката. Винаги мога да намеря подходяща песен, която по-добре от мен самата да каже какво чувствам. Дори съм обмисляла да запиша един диск с подбрани песнички, и да го изпратя на един специален човек с надеждата да чуе поне тях, ако не мен, но все не ми достига смелост. Освен факта че съм страхливка ме спира и съмнението, че той няма да осъзнае какво точно се опитвам да му предам с тях. 

Никога не съм била привърженичка на отхвърлянето на дадена песен само защото принадлежи към конкретен стил. Вярно, има стилове към които подхождам по-резервирано но все пак това е изкуство! Сякаш някой почитател на ренесансовото изкуство да каже, че картините на Винсент Вилем ван Гог са боклуци само защото той е импресионист. Изкуството си е изкуство, когато става въпрос за стойностни неща, не за посредствени и пошли източници на доходи.

Музиката винаги е била разглеждана като универсален език. Аз също я възприемам така, и то не просто език, с който просто казвам нещо, а език с който най-лесно споделям чувства.

Въпроса "Какво за мен е музиката?" е доста интересен, задайте си го и вие. Отговора може и да ви изненада.

"Просто човек"

Чак сега разбирам, че Хийтклиф не е чудовище. Та той дори е най-измъчвания, най-изстрадалия и заслужава най-голямо съжаление от всички в този студен свят. Той просто е бил наказан да има сърце способно да обича. Такова сърце, че чак не разбирам как е подобно да съществува и да побира цялата тази странна, нелогична, неестествена  и болезнена любов, и да продължава да бие. Също като озлобено куче, и Хийтклф е бил сладко и мило пале, което са били безмилостно докато страданието и всяването на тъга не е станала единственота утеха за изтезаната му душа.

Всеки чел книгата назовава поне един от героите с епитета "чудовище", та да не и повече. Но аз не намирам ни едно. Дори Кати не мога да нарека така. Тя е просто егоистка. Глупава егоистка но и практична. Както всеки живеещ в истински живот, а не в роман, Кати избира доброто име, репутация и спокоен дом пред любов, извадена от роман. Това не би трябвало да е толкова фатално колкото е в случая, само че забравяме, че се намираме в роман в който съществува тази така болезнена любов. Любов, без каквото и да било облекчение, безусловно покоряване на сърцето, душата, ума и цялото съществуване! Къде иначе би могла да съществува подобно чувство ако не в роман?

 

Ако се замислим, всяко зло е провокирано от предходно и ако реално вникнем в романа в дъното стои Хиндли, въпреки че наистина това твърдение е малко пресилено, но е вярно, че той малтретираше Хийтклиф още от дете, и го унижаваше пред всички. Но и той си има подбуда - ревност. Въобще всяко зло, извършено от тези хора, би могло да бъде оправдано от една и съща причина - Всички те са просто хора! Хора, ръководено от чувствата си, от егоизма и ревността, от любовта и болката...Просто хора!

Прочетох книгата и изгледах и трите филма и мога да кажа, че ми е жал за Хийтклиф. И то толкова ме боли, че ми иде да се разплача. Вярно, че това е просто книга, просто история, но каква! Жалко, че това е единствения роман на Емили Бронте, но пък стиховете и са също толкова чувствени. Може би именно заради уникалността си, романа е така въздействащ. Може би в него е вложено цялото чувство, което е възможно. Ако приемем, че всеки писател има резерв от някакъв вълшебен прашец, който изразходва за всички от творбите си, то спокойно можем да твърдим, че Емили Бронте е използвала всичките си запаси, за тази история, и не е сгрешила!

Смятам да завърша с твърдението, че "Брулени хълмове" вече е сред трите ми най-любими книги! Може да звучи тривиално, сигурно много хора в стремежа си да изглеждат начетени и възвишени твърдят това, но само аз знам, че в думите ми има истина, защото наистина откривам нещо специално в книгата.

Колко точно са брулени Брулените хълмове?

Вероятно всеки е чувал за романа на 
Емили Бронте "Брулени хълмове" Напоследък стана известен покрай сагата Здрач, където за мое огромно щастие Стефани Майер обърна внимание и на образованието на подрастващите си читатели, и подбуди интерес към английската класика преплитайки заглавията на няколко безсмъртни романа из сюжета на своята увлекателна история. Признавам, че дори аз самата почерпих идеи от цитираните там заглавия. Направих си труда, след като ги прочета да се завърна към 4 книги от Здрач, и мога да кажа, че след това литературно просвещение смисъла който придобиват описаните там случки и сравнения е съвсем различен. Но стига толкова благодарности на талантливата Майер, да обърнем внимание и на поетесата Емили Бронте.


Според някои източници, това е единствения роман 
на поетесата. Публикуван е за първи път през 1847 г. Втория тираж е издаден след смъртта на Емили и с леки корекции от страна на сестра и Шарлота Бронте.


Романът е типичен пример за романтичния период. На пръв поглед цялата книга е обладана от зли духове, егоизъм и завист. Трудно е да се определи кои точно са главните и кои второстепенните персонажи, сякаш всеки един от тях, като се започне със самите Кати и Хийтклив и се стигне до прислужницата Нели са главни персонажи. И може би наистина Нели е най-главния персонаж. Романът има много разказвачи, главния е г-н Локууд, които от своя страна преразказва дългите и обстойни спомени на Емили "Нели" Дийн. Според мен именно Нели е най-решаващия персонаж. С течение на романа се забелязва каква решаваща роля за развитието на действието играят нейните решения и постъпки. 


Трудно е така подробна творба с толкова сложни персонажи да се 
обобщи в подобна публикация. Нека наблегна, както винаги, на най-откроилите се за мен моменти. 


На пръв поглед 
Кати и Хийтклив са ужасно твърдоглави и егоистични същества незаслужаващи и капка съжаление, но именно тук за мен е грешката. Именно те заслужават най-голямото съжаление. И двамата са жертва на обстоятелства и среда. Те са израснали в така среда, в която любовта е едва ли не срамна дума и е нужно да си егоист и подмолен интригант за да оцелееш. Направо невъзможно е тяхната чиста и искрена любов да просъществува и въпреки това нея я има. За съжаление обаче пречупена през изкривените им умове, това чисто чувство се превръща в разрушително. Заради своята гордост те не само разрушават себе си но и всички около тях. За щастие романа има щастлив завършек. Сякаш за ад има равновесие, поне децата на това изтезано поколение намират радост. 


Наистина красив роман, сложен, объркващ и нелогичен, но красив.