"Просто човек"

Чак сега разбирам, че Хийтклиф не е чудовище. Та той дори е най-измъчвания, най-изстрадалия и заслужава най-голямо съжаление от всички в този студен свят. Той просто е бил наказан да има сърце способно да обича. Такова сърце, че чак не разбирам как е подобно да съществува и да побира цялата тази странна, нелогична, неестествена  и болезнена любов, и да продължава да бие. Също като озлобено куче, и Хийтклф е бил сладко и мило пале, което са били безмилостно докато страданието и всяването на тъга не е станала единственота утеха за изтезаната му душа.

Всеки чел книгата назовава поне един от героите с епитета "чудовище", та да не и повече. Но аз не намирам ни едно. Дори Кати не мога да нарека така. Тя е просто егоистка. Глупава егоистка но и практична. Както всеки живеещ в истински живот, а не в роман, Кати избира доброто име, репутация и спокоен дом пред любов, извадена от роман. Това не би трябвало да е толкова фатално колкото е в случая, само че забравяме, че се намираме в роман в който съществува тази така болезнена любов. Любов, без каквото и да било облекчение, безусловно покоряване на сърцето, душата, ума и цялото съществуване! Къде иначе би могла да съществува подобно чувство ако не в роман?

 

Ако се замислим, всяко зло е провокирано от предходно и ако реално вникнем в романа в дъното стои Хиндли, въпреки че наистина това твърдение е малко пресилено, но е вярно, че той малтретираше Хийтклиф още от дете, и го унижаваше пред всички. Но и той си има подбуда - ревност. Въобще всяко зло, извършено от тези хора, би могло да бъде оправдано от една и съща причина - Всички те са просто хора! Хора, ръководено от чувствата си, от егоизма и ревността, от любовта и болката...Просто хора!

Прочетох книгата и изгледах и трите филма и мога да кажа, че ми е жал за Хийтклиф. И то толкова ме боли, че ми иде да се разплача. Вярно, че това е просто книга, просто история, но каква! Жалко, че това е единствения роман на Емили Бронте, но пък стиховете и са също толкова чувствени. Може би именно заради уникалността си, романа е така въздействащ. Може би в него е вложено цялото чувство, което е възможно. Ако приемем, че всеки писател има резерв от някакъв вълшебен прашец, който изразходва за всички от творбите си, то спокойно можем да твърдим, че Емили Бронте е използвала всичките си запаси, за тази история, и не е сгрешила!

Смятам да завърша с твърдението, че "Брулени хълмове" вече е сред трите ми най-любими книги! Може да звучи тривиално, сигурно много хора в стремежа си да изглеждат начетени и възвишени твърдят това, но само аз знам, че в думите ми има истина, защото наистина откривам нещо специално в книгата.