четвъртък, 28 май 2009 г.

Те ти булка Спасовден


Днес е Спасовден или Възнесение Господне. Днес на небето обаче се възнесе не само Исуса а и още 16 невинни души. Предполагам, че повечето то вас вече са научили за трагедията, която се случила днес в местността "Бакаджик" край Ямбол.  Подробностите може да откриете тук .

  Логичния въпрос, който всеки от нас предполагам си задава е "Защо?" Защо се случва всичко това, защо хората умират по подобен нелеп начин. В конкретния случай причината е 20 годишен автобус "Чавдар". Лека му пръст на бай Тошо, че е заредил добре държавата с техника, че да можем да я ползваме и през демокрацията, щото явно нова скоро няма да видим. Вярно е, че не съм видяла нищо от онзи режи, но това, което виждам от този ме навежда на мисълта, че тогава е било по-добре. Но нека уточня, по-добре относно стандарт на живот, обществен ред и спокойствие (може би дори прекалено голям обществен "ред") и най-голямото предимство - най-добрата техника за годините. Най-модерните автобуси, най-модерните предприятия, та дори и най-модерната атомна електроцентрала на Балканите. Но стига толкова прокомунистически мисли, 16 души се възнесоха  и това е факт. 16 съдби, 16 души със мечти, идеи и бъдеще вече ги няма и то защо? Заради неизправност на и без това видимо амортизирал автобус. Дори аз, която нищо не разбирам от коли та да не говорим за автобуси, мога да ви кажа, че ръждясал и раздрънкан Чавдар е опасен. Още повече със 62 годишен дядо зад волана.

Най-тъжното е, че това е само един ужасяващ случай из между многото. Ежедневно, дори ежечасно хора си отиват просто така, защото някой бързал или не внимавал или просто е решил да спести от ремонт. Знам, че каквото и да кажа ще е малко и глупаво а и безсмислено. Хората ги няма, още много ще си отидат а ние ще продължим да се правим на потресени и загрижени при всеки подобен случай, а през останалото време да си караме както си искаме, и да се водим от максимата "Аз съм важен на пътя, тоя кво ми се прай"

Така е, Ти си важен на пътя, но не забравяй, че не си сам!

сряда, 27 май 2009 г.

Хубаво е да се върнеш назад в историята, стига да знаеш на къде да тръгнеш....


Дам, хубаво е да знаеш от къде и какво си произлязъл. Точно заради това обичам биологията. дава отговори на много и интересни въпроси, но пък от тези отговори следват още толкова. 

Палеонтологията е клон на науката Биология, който се занимава именно с изучаването на прадедните форми на организмите от планетата. Не знам дали го обяснявам много правилно, но аз така я възприемам. Някои биха казали, че е скучна наука, сигурно ще са прави, за себе си. Мен също не ме вълнува кой знае колко, но все пак, интересно е да се проследи еволюцията. 

За тази цел, днес аз и целия ми клас барабар с госпожата по биология поехме на пътуване назад във времето, връщайки се чак към Палеозойската ера... Да обаче, за да се върнем назад във времето първо трябваше да предприемем едно не дълго но доста оспорвано пътуване до близкия до Пловдив град, Асеновград. Всъшност се оказа, че това пътуване  е лесната част, истинската трудност срещнахме, когато стигнахме в Асеновград. Най-сетне дойде време да си зададем въпроса "Къде аджеба е тоз музей?" Дааааам интересен въпрос, нали? Все още нещо ме кара да си мисля, че трябваше да си го зададем малко по-рано, но както винаги в такива ситуации е по-добре да си замълча защото пак ще стана лоша. както и да е, след не-кратко търсене и след преодоляването на тежки маршрути стигнахме целта си. Ами сега? Сега чакаме уредника на музея да ни разведе за да разгледаме експонатите. Не чакахме дълго, само след около 10 минутки иззад една гранитна чешма с форма на мамут се появи един възрастен човек, който за по-накратко от тук нататък ще наричам просто"Дядо". В това обръщение влагам, цялото си уважени е и респект, все пак "Дядо" означава "Мъдър". Този бе по-скоро "учен" но признавам го- доста учен човек!

Започнахме с бегъл преглед пред учебника за да се запознаем с (цитирам): "какви глупости ви пълнят главата..." След като му прочетох пасаж от урока, по чиято тема бяхме тук, той започна да се възмущава как е възможно подобно невежество, как е възможно да се пишат подобни неща в учебниците.

За по-накратко ще обясня, че цялата обиколка мина под знака на авторитетни обяснения, подкрепени с множество сложни термини, примери и неколкократно повторение на твърдението "това е уникален експонат, който имаме само ние в целия свят" при посочването на почти всички експонати. 

Не беше готино, но беше интересно. Честно казано, по-конкретно запомних, че "дино" означавало "страшен" а "завър"-"влечуго". Не е много, но  е нещо :)

Честно казано, не съм напълно убедена, че постигнахме целта си да разберем повече за миналото на организмите, но все пак, според мен, тази цел няма да бъде постигната достатъчно добре още доста дълги години. Знанието за произхода на живота на нашата планета още доста дълго време ще е неизвестно.

понеделник, 25 май 2009 г.

Гадно е да си тъпкан...


Имам една теория. Според нея, хората се делят на две категории- тъпкани  и тъпчещи. Тъпчещите са авторитетните, управляващите а тъпканите са обикновените и посредствени бачкатори. 

Много е кофти да си от тъпканите. Още по-кофти е когато започнеш да го осъзнаваш и то още на 17.

За да припечелвам по нещичко работя като сервитьорка в едно заведение. Гадно е да нямаш 18 и да работиш за жълти стотинки и на всичкото отгоре да се държат с теб сякаш трябва ад им слугуваш а не просто д аги обслужиш. Вярно е, че клиента винаги  е прав и, че той е царя, но това не означава, че защото съм на работа съм му робиня. Не знам дали заради българския манталитет или заради класата на заведението, на което работя но клиентите се държат точно като царе. Искат щом си помислят за поръчката тя да се материализира незнайно от къде. Това е глупаво. Нима, когато са си вкъщи щом решат да си изпържат картофи или нещо подобно то става за секунди?  Защо в заведението да е различно? Може да е, в случай, че храната се приготвя предварително и просто се затопли при поръчка, тогава ще е бързо но всичко ще е с еднакъв вкус-на подметка. 

Снощи беше доста тежка нощ. Не една от най-тежките, но първата в която се набутах. 

Едно от правилата на работата ми е никога да не споря с клиент, което понякога наистина се налага, но не го правя защото въпреки ниската надница работата ми трябва, а в тези времена едва ли ще си намеря друга скоро. Именно снощи трябваше да споря, но не го направих и почерпих едни клиенти от моя джоб, признах се за виновна и унижена, че съм объркала сметката, при положение, че не съм, и естествено бях смъмрена то шефовете без никаква вина. Много е кофти да си от тъпканите... Точно в такива моменти ми се ще да зарежа всичко и да се изпаря. Да си живея безгрижно и егоистично но не става. Единственото, което мога да направя е да търпя и да дерзая, докато постигна достатъчно авторитет и положение , че аз да стана от тъпчещите...

събота, 23 май 2009 г.

Мъничета...



Днес котката ми роди 3 мънички котенца. Повече приличат на мишки, но се водят котки! Имат супер сладки заострени ушички. Едното е жълто-бяло, второто черно-бяло а третото жълто-черно- бяло ^_^ Направо не мога да спра да ги гледам. Такива а дезориентирани  исладкииии! 

Обаче имам проблем. Не мога да ги задържа, просто няма как. Едва навих нашите за една котка какво да говорим за 4. Много ми се ще да им намеря нов дом . Днес пуснах доста обяви из форуми и сайтове за обяви. Дано някой отговори. Наистина са супер сладурковци и ще е жалко да бъдат погубени...

Ако някой проявява интерес, аз съм от Пловдив и можете да се свържете с мен като пишете тук или  ми изпратите e-mail на адрес aniezina@abv.bg Подарявам ги безвъзмездно, въпреки, че така ми се иска да ги задържаа.

петък, 22 май 2009 г.

Одиозно /по Жан Жьоне/


Пронизвам нощта...
/направих я на решето/...

Лицето ми
в твоето е потопено.
обхваща ме страх
от страха,
обхващам страха
постепенно
в двубой
за живот.
Смехът ти е Слънце...
и свети неистово в
мрак,
когато нощта ми
е ден.

Стъпала от черен мрамор...
бавно слизам в Ада  
наричам го Рай...

След себе си оставям
купчинки покой...

Събуждам се
в съня си,
в очите ти
тъй сини
се издигам,
по устните ти
се разливам
и в пръстите ти
бавно спирам...
viktor 

Молба...

Тъга е обзела моята душа,
отново съм сама в нощта.
И искам да се смея, а не мога, 
усмивката е скрита под сълза.
Товарът на тъгата е тежък за моите плещи,
и искам да го махна, и душата сякаш крещи.
Опитвам се да стана, а не мога
няма кой ръка да подаде, 
силите си похабих, когато плаках сякаш съм дете. 

Молби и за какво? 
Отново съм сама в нощта
и мисли на тъга са обзели и душата и ума.
В ухание на рози и сатен лежа,
а сякаш тръни се забиват в моята снага.
И дъх не си поемам от задушлива миризма.
А каква е тя? май е миризма на самота...

Поглеждам през прозореца,
дори луната с нейната сребриста красота
ми се вижда просто мъждукаща звезда.
В кутия в ъгъла съм скрила всеки спомен за теб.
Ех, да мога поне грам от тъгата си да скрия и в този куплет.

Дали да продължавам да мечтая,
и да залъгвам изтерзаното сърце.
Дали да продължавам да желая
и да искам да ме поемеш в своите ръце.
Има ли надежда, малка,
или като при дъжд близалка
се е стопила твоята любов?

Отново съм сама в нощта
и тъга е обзела моята душа.
Аз искам да се усмихвам а не мога
усмивката се крие под сълзи.
За последен път те моля, 
моля те, ела ги избърши!
aniezina

Мечтите на една наивна

Очаквах аз от тебе радост,
а ти ми донесе само тъга.
Исках да ми носиш сладост,
но по устните усещам пареща горчивина.
И мислиш, че ме имаш, но не знаеш,
не докосваш моето сърце.

Събирам сълзите си в шепи.
Искаш ли да вкусиш болката на любота?
Ето, опитай ги и ще усетиш,
колко мъка се таи във моята душа.

И пак си мислиш, че съм твоя,
дали пък не грешиш?
Дали накрая няма след завоя
ти моето име да крещиш?

Обичам те, добре го знаеш,
но дали ми носи радост таз любов не хаеш.
 aniezina

Моля те убии ме..


Иде ми да ти крещя толкова много и от сърце,
а ти виждаш само престореното ми лице.
Искам да те милвам с ръце и галя с перце,
а не да гледам в очите ти с престорена омраза. 
 
Уж тая към тебе неприязън,
а щом отворя своето сърце, 
от там бликва любов, а не омраза.
Любов необяснима, тровеща ме час по час,
че не съм твоята любима.
Моля те, убий ме!
aniezina 

Без заглавие...

Косите разпилени, очите зачервени, 
с устни изсушени молят твоите ръце 
да стоплят младото и разбито сърце. 
Да прегърнат нежната ми плът и 
да върнат светлината в моя път. 
Да изгонят самотата да заместят тъмнината, 
да опазят и да съживят нежното и мило, 
сладкото и диво моминско сърце.
 aniezina

С посвещение на...


Не намирам сладост, 
дори с криле от буйна радост, 
яхнал полъха на любовта, 
да съзерцавам усмихнатите ви лица.
За мене няма радост, 
аз дете съм на тъга...
Обичам песента на тишината, 
обгърнала ме с плащ от тъмнина, 
да гледам нейната усмивка сякаш 
тя ми дава не студ, а любовта...
aniezina

Още нещо мое...

Нещо ме мъчи, и в душата ми тежи,
дъха ми задържа и очите ми пълни със сълзи.
Уж трябва да се радвам, а не мога.
Не ми носи радост любовта.
Наляга в гърдите ми тревога, 
че искам да те видя а не мога
дори да плъзна по страните ти ръка.
Да милвам нежно, и целувам с жажда,
да поемам нежния ти дъх,
да се оглеждаш във очите ми и да повярваш,
че създадени сме един за друг..
aniezina

четвъртък, 21 май 2009 г.

Happy burthday to me!!!



Днес е рождения ми ден!!Колко весело....

Кой е казал, че това е ден за празник? Та в този ден честваме остаряването си! Отбелязваме още една изгубена в хаоса година. По-голямо основание за празник има майка ми, която ме е родила и е останала жива след това... Никак не им е весело. Не защото остарявам, не, все пак ставам на 17 и едва ли може да се нарече остаряване. Дори би трябвало да се радвам защото се доближавам до пълнолетието но вместо това аз обикалям с кутия бонбони и фалшив ентусиазъм, усмихвам се с мъка на всеки, който ми честити и така...

Колкото до подаръците, за сега няма и един... Истината е, че не искам подаръци или поне не материални, искам само едно нещо но не мога да го получа. Кофти. Хората са казали "Лошо е да не знаеш какво искаш" аз бих добавила"..а още по-лошо е да знаеш, но да не можеш да го получиш."

Здравейте!

 Казвам Здравейте на всички, които са намерили това мое лично местенце. От известно време се чудя дали да направя това блогче и накрая се реших.


Да знаем или да не знаем, това е въпроса!


Знание. Дума чието съдържание е породило много борби. Дума, заради която са били отнети много човешки животи и също толкова са били спасени. Дали не може целия ни живот да бъде разгледан като едно голямо търсене на знания. Знания за вселената, знания за миналото, копнеш за знания за бъдещето. В природата ни е да се стремим да знаем. Но какво? Дори първите хора, Адам и Ева са били прогонени от рая именно заради ябълката на познанието. Дали си е заслужавало? Дали ние, техните деца повтаряме тяхната "грешка" защото наистина си е струвало и има смисъл, или като всички деца минаваме по пътеките, по които са минавали нашите праотци и родители на нашите години? 
  Но какво всъщност е знанието? Не е ли нож с две остриета? 
Много хора биха казали, че е богатство, и биха били прави. Благодарение на знанията си ние хората, сме постигнали много. Заради знанията си за миналото си помагаме в настоящето. Със знанията си в разните науки спасяваме човешки животи, улесняваме престоя си на земята и въпреки многото знания които имаме продължаваме да жадуваме още. Това част от природата ни ли е? Да сме ненаситни, или наистина е нужно да имаме тези познания. Но нима хора не са умрели именно защото са знаели нещо? Простичък пример, "Коза ностра" Това напомня ли ви нещо? Аз лично, щом чуя тези две звучни думички се сещам за 60-те години на миналия век, елегантни мъже в раирани костюми и шапки с периферия, които пушейки цигари без филтър закопават жив човек в бавно стягащ се бетон именно защото той е знаел нещо. Бас държа, че този човек доста би поспорил с хората, които казват, че знанието е богатство... Не е ли по лесно да сме слепи и глухи за повечето неща? Не е ли по-лесно да не знаем например за милионите хора умиращи нелепо по света. Усещаме че се случва, нещо в нас ни подсказва, че е така, но само подсъзнателно. Ние обаче се чувстваме много по-добре когато подобни знания като например имена на загиналите, подробности по инцидента или убийството са далеч от нас. Нима не си противоречим. Не сме ли ние хората едни огромни лицемери. Цял живот жадуваме за знание, знание от къде произлизаме, знание защо слънцето залязва, знание какво прави съседа у съседката, знание с кой спи поредната за кратко нашумяла фолк-звезда, знания какво ще се случи утре, знание защо живеем и в същото време не искаме да знаем много други неща. Не искаме да знаем за Сомалийчето което току що умря от глад докато някой американец храни кучето си с пушено месо за 1000$ . Не искаме да знаем за майката, която изостави току що родената си рожба защото е плод да изнасилване. Не искаме защото сме блажни в невежеството си. Така ни е добре. Ние всички сме като една малка Англия вътре в себе си. Когато ни е угодно сме част от Европа, а когато не ни изнася сме си отделни и самостоятелни острови. Но осъдително ли е това? Преди време бях попитала "Наказани или благословени са хората, които чувстват" Днес ще попитам "Наказани или благословени са хората които знаят" Както на първия така и на втория въпрос няма ясен отговор. Както всичко във вселената така и това тук, е строго индивидуално. 
  Никой обаче не може да отрече, че знанието е тежест. Дори бреме. Нима има учен със всичкия си? Никой нормален човек не може да понесе знанието на плещите си без да обезумее или да се случи нещо друго. От казаното до тук можем да стигнем до извода, че Прекомерното знание е вредно. Едва ли си се замислял по този въпрос драги читателю. Обзалагам се, че никога не си поглеждал нещата от тази страна. Но погледни ги, виж. Целия свят е в една бурна надпревара за знания. Всеки иска да знае още и още и още докато вече или не изгуби интерес или не полудее. Въпреки, че тези които губят интерес за знания, никога не са били застрашени от тях. Те са така да се каже "в безопасност". Но от къде произлиза тази жажда?
  Както споменах още в началото, дори първите хора поред библията са станали жертва на жаждата за знания. Нима ние, като техни деца носим тази жажда от тях? 
Като заговорих за господ, неизбежно е да не се сетя и за неговия опонент- Дявола. Бихте се зачудили как бих го вместила в темата. Лесно, той е навсякъде. Нали го наричат "Лукавия" а не е ли жаждата за знание "лукава"? Но не това е мисълта ми. Имам си дружа теория. Аз смятам, че дори самия той, носещия много имена, е жертва на тази жажда за знания. Сигурно се надсмивате над идеята. Та нали той има всичко и раздава всичко само срещу една душа, би трябвало да знае всичко. И ето тук грешите. Той знае почти всичко. Не знае само едно, и ключът към него е именно в тази "душа" за която споменах по-горе. Чували ли сте за сивата раса? Това е легенда, която съм чела преди доста време и моля да ме извините за неточностите. Направо ще перифразирам накратко. Когато Луцифер слязъл на земята заедно със своите 665 паднали ангела-последователи те си били наумили, че не са по-лоши от господ и че могат също като него да създават хора. И започнали да се опитват. И всеки следващ опит бил по-добър от предишния но никога така съвършен както опитите на Господ. Съществата създадени от Дявола и неговите "ангели" били дори по-красиви от нормалните хора. По-сини, по-привлекателни и издръжливи но им липсвало най-важното-душа. И ето за какво знание жадува Лукавия- за знанието как се прави душа. Впрочем, някои хора, между които и аз, смятат че вампирите произтичат именно от тази бездушна раса но това е отделна тема. Сега говорим за знанието.... Да знанието... Богатство или болка носи то? Честно казано и аз не знам, оставям вие да си отговорите на този въпрос.