Сън

Вечер си лягам и за тебе си мисля, 
Каня те в сънят си блажен. 
На разходка прекрасна край ручей бистър, 
Или пък на разговор безмълвен в легло от сатен. 

Усмивката нежна не слиза от лицето ми, 
И как да слезе, нали съм в ръцете ти. 
Вървим двама по път заснежен, 
Но студ през зимата няма щом ти си до мен. 

И есента златна със своите стотици цветове 
Изглежда ми черно-бяла когато погледна към твоето лице. 
Но идва утрото а с него и краят, 
Събаря се всичко, за което мечтая. 

Изпаряваш се ти, ручеят и листата, 
Отива си сатегът, завръща се тъгата. 
Уж утро а аз светлина не мога да видя, 
И няма слънце и надеждата си отиде. 

И така ден след ден, събуждам се без зора 
И живея денем за да изчакам нощта 
А дойде ли тя, със нея и болката си отива 
Защото знам в сънят си кого ще видя.

без заглавие

Сълзи се стичат по лицето ми, 
но не очите, плаче сърцето ми.
Пак си припоня неизказани думи,
които без друго не променят нищо помежду ни.

И гледам напред, и изведнъж се питам
„Колко ли още?”
Дали ще имам сили 
Да издържам нощем?

Но не тогава е моята болка
не тогава умирам по малко.
Със сънят си отиваш и ти
а със тебе и всяка надежда ще се изпари

Няма да чувам шумът на листата,
воят на вятърът, ромоленето на водата.
Вярата нежна на черни крила мракът я отвежда,

а любовта без своите две сестри стои сама и рони сълзи.

Мечтата на всяка дама...

В днешно време с цялата тази метро сексуалност, бръснене на крака и оформяне на вежди е трудно едно нормално и традиционно момиче да намери подходящ за нея младеж.
 Ако не носи синджирчето от тоалетното казанче като свръх-фиешън аксесоар има огромна вероятност да е турбо-мега-гига- хипер чалга гъзар. В най-лошия случай ще е двете едновременно. За щастие обаче, все още тук-таме се срещат еталони за галантност и приятно отношение спрямо нежния пол. Във времената на "ама патко", заместило каквито и да било мило обръщение, един джентълменски израз може да завладее душата на всяка девойка, притежаваща интелект достатъчен да осъзнае отношението спрямо нея. 

  Мили дами, аз открих мечтания за вас мъж. Поради факта, че вече съм намерила своя принц на бял кон, и липсата на всякакъв егоизъм в моята душевност, желая подобно щастие на всяка от вас, съм готова да ви свържа с този мил и галантен (както сам се определя) младеж.
  Срещнах го съвсем случайно. Един ден, докато сърфирах из свръх-модерната мрежа за запознанства Impulse, в опит да съм в крак с модата и разбиранията за естетика на своите съвременници, попаднах на този нешлифован диамант! 

Мислех да публикувам и снимка на младежа, но май описанието и е по-интересно, и будещо разсъждения, от самата нея:

"zdr vete na si4ki krasivi i goteni momi4eta AS SAM 4OVEK KOITO E ISKREN ROMANTI4EN I NAI VE4E JELTAMEN KAM KRASIVI TE MOMI4ETA PI6ETE MI I 6TE RAZBERE POVE4E ZA MENE NA SI4KI MOMI4ETA MNOGO CELUVKI"

  Има ли нужда да го подлагам на какъвто и да било анализ и тълкуване? Нима той не е казал всичко, което е нужно, та и повече...

Ах какви синове е образовала, образовала, образова и сега
българската образователна система!

В интерес на истината това момче въобще не е специално. Не, той е поредният, един от многото с подобно образование и манталитет. 

  Можете да му се присмеете, каквото първоначално направих и аз. Та този текст си е направо комичен! Но дори и това да е просто шега, и това момче да е измислило това описание, не се променя факта, че реално съществуват такива младежи. Най-ужасяващото е, че точно такива младежи са „авторитетните”, „главатарите” и „готините”. 

Ние сами трябва да решим, дали тази деградация трябва да продължи. Ние решаваме дали да приемаме за нормално и дори ласкателно да ни наричат курви и мутри. Наш е изборът дали да използваме кирилица само в училище и то в случай, че заменим ч с 4, ш с 6 и още няколко „подобрения”. Дори и днес много люде да мислят правописните норми за ненужни и скучни ограничения, ще дойде един слънчев ден, когато ще чуят да наричат техните дъщери курви а синовете им "бай хуй", ще видят как дъщерите и синовете им се затрудняват да напишат една единствена дума на майчиния си език. Интересно ми е дали тогава ще осъзнаят, че нещо наистина не е наред тук?

I`m back!

Както казва една култова фраза от един още по-култов филм "I`ll be back" само дето аз вече съм back. Както обикновено, ежедневието ме засмука в своя неспирен водовъртеж и все не успявах да отделя време за това местенце. Не че съм била заета със спасяването на света или други подобни колосални занимания, но погледнато реално наистина спасявах свят- своя. 

Преди няколко дни, по време на изпълняването на възложена ни задача по философия в училище, един мой съученик скочи от чина и възкликна "Измислих мисъл!". Веднага започнах да му се смея и да го туширам, че принципно мислите това се правят-мислят се. След като преустанових шегите установих, че реално е измислил нещо хубаво. Може би не е точно авторско, възможно е да го е прочел някъде преди време и да му се е отпечатало в подсъзнанието и сега да излиза на яве, но резултата е един и същ - моето трогване. Реално се затрогнах от мисълта, а ето я и нея "Светът е съставен от хиляди малки светове". Простичко, нали? И същевременно ужасно вярно.

Всеки от нас живее в свой собствен свят. Реално не напълно изолиран от околния но все пак различен. Ако го нямаше всеки индивидуален малък свят, какво би изградило общия, в който пребиваваме?  

Всеки велик учен си поставя за цел да разнищи същността на света. Започва да изучава планети, слънчеви системи и галактики, биосистеми и биоценози и т.н. и т.н.. Според мен за да разберем света и да научим повече за него трябва да подходим дедуктивно, а не индуктивно. За да определим химичния характер на даден елемент се интересуваме от броя на протоните, неутроните и електроните в него, нали? Не тръгваме първо да търсим как изглежда или какво е поведението му в големи количества, разглеждаме го отдолу-нагоре. Защо не приложим този метод и в въпроса с изучаването на света? 

За да проникнем в същността на вселената май е нужно да се вгледаме във нашата собствена. Да достигнем своите галактики и планети и след това да прескочим в следващото ниво. Чак тогава ще имаме потенциала ад отговорим на въпроса "Какво представлява света?"

Целуни ме

Денят е прекрасен,
не мислиш ли?
Тъй сладък и ясен,
точно като очите ти.

Усмивката нежна
се разтяга по лицето ти.
Недей така ме поглежда,
разтапяш сърцето ми.

Звънът на гласът ти
сякаш излязъл от арфени струни
предусещам дъхът ти
май ми липсват достатъчно думи.

Ела и вземи ме
ти си част от съня ми,
 на блаженни крила понеси ме
 отнеми със целувка дъха ми.

Молбата на едно момиче

Страх ме е да ме опознаеш

за да не осъзнаеш,

че далеч не съм това,

за което ти мечтаеш.

Аз нямам думите красиви

на някой млад поет.

Не притежавам мисли диви

или пориви за свобода без чет.

Аз съм простичко момиче

което босо по тревата тича

и много те обича.

Запленена от очите сини

аз падам ти на колене 

и те моля от сърце,

за глупостта ми детска  да  простиш,

и с мъничко любов да ме дариш.

Нещо мило

Днес попаднах на това във интернет. Ужасно ми хареса и ме развълнува ето защо го споделям и с вас.

"Намалете темпото само за три минути, за да се докоснете до мъдростта на децата. Струва си да се вслушате в думите им. 

Група от професионалисти задали на деца от 4 до 8 години въпроса: „Какво според теб значи ЛЮБОВ?” 

Отговорите, които получили, били по-смислени и по-дълбоки, отколкото някой е можел да очаква. Вижте и кажете какво мислите: 

Когато баба получи артрит, тя не можеше повече да се навежда и да си лакира ноктите на краката. Оттогава дядо прави това вместо нея винаги дори след като и той получи артрит на ръцете. Това е любов. 
Ребека – 8 години. 

Когато някой те обича, той произнася името ти различно. Ти просто знаеш, че името ти е чисто, произнесено от него. 
Били – 4 години 

Любов е, когато едно момиче си слага парфюм и едно момче си слага афтършейв и те излизат заедно и се миришат. 
Карл – 5 години 

Любов е, когато ти отиваш да си купиш нещо за ядене и даваш на някого повече от твоя чипс, без да искаш той да ти дава изобщо от своя. 
Криси – 6 години 

Любов е това, което те кара да се усмихваш, когато си тъжен. 
Тери – 4 години 

Любов е, когато мама прави кафе на татко и сръбва от чашата му, преди да муя даде, за да е сигурна, че е хубаво и не пари. 
Дани – 7 години 

Любов е, когато се целуваш с някого през цялото време и когато се уморите да се целувате, ти искаш още да бъдеш с него и да си говорите още. Мама и татко са такива. Те изглеждат неприлично, когато се целуват. 
Емили – 8 години 

Любов е това, което е в стаята с теб на Коледа, ако ти спреш да отваряш подаръците си и се заслушаш. 
Боби – 7 години (О-о-о-о) 

Ако искаш да се научиш да обичаш по-добре, трябва да започнеш с приятелите, които мразиш. 
Ника – 6 години 
(ние имаме нужда от няколко милиона повече Ники на тази планета) 

Любов е, когато казваш на едно момче, че харесваш ризата му, когато го виждаш с нея всеки ден. 
Ноил – 7 години 

Любов е, когато една стара жена и един стар мъж са още приятели, макар че се познават много добре. 
Томи – 6 години 

По време на моя рецитал по пиано, когато излязох на сцената, много се страхувах. Видях колко много хора има в залата! Всички ме гледаха. И видях татко, който ми махна с ръка и ми се усмихна. Той беше единственият, който направи това. Повече не се страхувах. Това е любов. 
Синди – 8 години 

Мама ме обича повече от всеки друг. Никой друг не ме целува, преди да си легна. 
Клер – 6 години 

Любов е, когато мама дава на татко най-хубавото парче от пилето. 
Илейн – 5 години 

Любов е, когато мама вижда татко мръсен и потен, и въпреки това му казва, че е по-хубав от Робърт Редфорд. 
Крис - 7 години 

Любов е, когато кученцето те близва по лицето дори тогава, когато си го оставил цял ден само. 
Мери-Ан – 4 години 

Зная, че по-голямата ми сестра ме обича, защото ми дава всичките си стари дрехи, а после трябва да излезе и да си купи нови. 
Лорен – 4 години 

Когато обичаш някого, клепачите ти подскачат нагоре и надолу и очите ти излъчват звездички. 
Карен – 7 години (каква представа!) 

Любов е, когато мама вижда татко седнал на тоалетната, и не мисли, че това е срамно. 
Марк – 6 години 

Наистина не трябва да казваш на някого „Обичам те”, ако не мислиш така. Но ако го мислиш, то трябва да му го казваш много пъти. Защото хората забравят. 
Джесика – 8 години 

И финалното. Писателят и преподавателят Лео Баскалия разказва за един конкурс, в който трябвало да журира. Задачата на конкурса била да се определи най-грижовното дете. Победителят било едно 4-годишно момченце, чийто възрастен съсед наскоро изгубил съпругата си. Когато видяло, че мъжът плаче, малкото дете отишло в двора на господина, покатерило се в скута му и останало седнало там. Когато се върнало при майка си, тя го попитала какво е казало на съседа, а малчуганът казал: „Нищо, само му помогнах да си поплаче.” 

(Подобното лекува подобно – колко хомеопатично.)"

Сега накъде?

Отиваш на някъде,
и какво става там?
Уж помощ от всякъде
а пък отново си сам...

Луташ се, дерзаеш и страдаш,
вървиш по своя самотен път.
Плачеш, падаш и пак ставаш
само и само да стигнеш пръв.

Стараеш се, молиш и викаш
А някой дочу ли поне една молба?
Не, трява всичко сам да опиташ
защото самотен си, макар и сред тълпа.

Стигаш до края,
или пък той стига до теб.
Казваш "Недей, имам още да страдам!"
Но кой го е грижа, какво ти се иска на теб..

И свършва се,
пада завесата без пощада,
а ти стоиш със празни ръце
Край, живота ти, няма го
а въпросът, от който душата ти страда е
"Сега на къде?..."

Какво е чувството да ти резнат крилцата по време на полет?

Няма второ такова просто!!!!

Music

Какво е за вас музиката? Интересен въпрос, нали? Обмислях да го задам на една доста известна група, когато му дойде времето и ми се отдаде възможност. Днес го зададох и на себе си. Оказва се, че за мен музиката е повече, от колкото предполагам.

Вярно, нямам дарбите да свиря на какъвто и да било инструмент, а гласовите ми данни са меко казано катастрофални. Друг е въпроса обаче, че обичам музиката, за мен тя е начин да се изразявам. Има две неща, чрез които мога да се изразя във всяко състояние и ситуация, независимо от това дали имам думи или не. Едното са шекспировите сонети. Измежду тези 154 сонета има подходящи за всичко, и за радост и за тъга, и за гняв и за прошка. Второто универсално изразно средство за мен е именно музиката. Винаги мога да намеря подходяща песен, която по-добре от мен самата да каже какво чувствам. Дори съм обмисляла да запиша един диск с подбрани песнички, и да го изпратя на един специален човек с надеждата да чуе поне тях, ако не мен, но все не ми достига смелост. Освен факта че съм страхливка ме спира и съмнението, че той няма да осъзнае какво точно се опитвам да му предам с тях. 

Никога не съм била привърженичка на отхвърлянето на дадена песен само защото принадлежи към конкретен стил. Вярно, има стилове към които подхождам по-резервирано но все пак това е изкуство! Сякаш някой почитател на ренесансовото изкуство да каже, че картините на Винсент Вилем ван Гог са боклуци само защото той е импресионист. Изкуството си е изкуство, когато става въпрос за стойностни неща, не за посредствени и пошли източници на доходи.

Музиката винаги е била разглеждана като универсален език. Аз също я възприемам така, и то не просто език, с който просто казвам нещо, а език с който най-лесно споделям чувства.

Въпроса "Какво за мен е музиката?" е доста интересен, задайте си го и вие. Отговора може и да ви изненада.

"Просто човек"

Чак сега разбирам, че Хийтклиф не е чудовище. Та той дори е най-измъчвания, най-изстрадалия и заслужава най-голямо съжаление от всички в този студен свят. Той просто е бил наказан да има сърце способно да обича. Такова сърце, че чак не разбирам как е подобно да съществува и да побира цялата тази странна, нелогична, неестествена  и болезнена любов, и да продължава да бие. Също като озлобено куче, и Хийтклф е бил сладко и мило пале, което са били безмилостно докато страданието и всяването на тъга не е станала единственота утеха за изтезаната му душа.

Всеки чел книгата назовава поне един от героите с епитета "чудовище", та да не и повече. Но аз не намирам ни едно. Дори Кати не мога да нарека така. Тя е просто егоистка. Глупава егоистка но и практична. Както всеки живеещ в истински живот, а не в роман, Кати избира доброто име, репутация и спокоен дом пред любов, извадена от роман. Това не би трябвало да е толкова фатално колкото е в случая, само че забравяме, че се намираме в роман в който съществува тази така болезнена любов. Любов, без каквото и да било облекчение, безусловно покоряване на сърцето, душата, ума и цялото съществуване! Къде иначе би могла да съществува подобно чувство ако не в роман?

 

Ако се замислим, всяко зло е провокирано от предходно и ако реално вникнем в романа в дъното стои Хиндли, въпреки че наистина това твърдение е малко пресилено, но е вярно, че той малтретираше Хийтклиф още от дете, и го унижаваше пред всички. Но и той си има подбуда - ревност. Въобще всяко зло, извършено от тези хора, би могло да бъде оправдано от една и съща причина - Всички те са просто хора! Хора, ръководено от чувствата си, от егоизма и ревността, от любовта и болката...Просто хора!

Прочетох книгата и изгледах и трите филма и мога да кажа, че ми е жал за Хийтклиф. И то толкова ме боли, че ми иде да се разплача. Вярно, че това е просто книга, просто история, но каква! Жалко, че това е единствения роман на Емили Бронте, но пък стиховете и са също толкова чувствени. Може би именно заради уникалността си, романа е така въздействащ. Може би в него е вложено цялото чувство, което е възможно. Ако приемем, че всеки писател има резерв от някакъв вълшебен прашец, който изразходва за всички от творбите си, то спокойно можем да твърдим, че Емили Бронте е използвала всичките си запаси, за тази история, и не е сгрешила!

Смятам да завърша с твърдението, че "Брулени хълмове" вече е сред трите ми най-любими книги! Може да звучи тривиално, сигурно много хора в стремежа си да изглеждат начетени и възвишени твърдят това, но само аз знам, че в думите ми има истина, защото наистина откривам нещо специално в книгата.

Колко точно са брулени Брулените хълмове?

Вероятно всеки е чувал за романа на 
Емили Бронте "Брулени хълмове" Напоследък стана известен покрай сагата Здрач, където за мое огромно щастие Стефани Майер обърна внимание и на образованието на подрастващите си читатели, и подбуди интерес към английската класика преплитайки заглавията на няколко безсмъртни романа из сюжета на своята увлекателна история. Признавам, че дори аз самата почерпих идеи от цитираните там заглавия. Направих си труда, след като ги прочета да се завърна към 4 книги от Здрач, и мога да кажа, че след това литературно просвещение смисъла който придобиват описаните там случки и сравнения е съвсем различен. Но стига толкова благодарности на талантливата Майер, да обърнем внимание и на поетесата Емили Бронте.


Според някои източници, това е единствения роман 
на поетесата. Публикуван е за първи път през 1847 г. Втория тираж е издаден след смъртта на Емили и с леки корекции от страна на сестра и Шарлота Бронте.


Романът е типичен пример за романтичния период. На пръв поглед цялата книга е обладана от зли духове, егоизъм и завист. Трудно е да се определи кои точно са главните и кои второстепенните персонажи, сякаш всеки един от тях, като се започне със самите Кати и Хийтклив и се стигне до прислужницата Нели са главни персонажи. И може би наистина Нели е най-главния персонаж. Романът има много разказвачи, главния е г-н Локууд, които от своя страна преразказва дългите и обстойни спомени на Емили "Нели" Дийн. Според мен именно Нели е най-решаващия персонаж. С течение на романа се забелязва каква решаваща роля за развитието на действието играят нейните решения и постъпки. 


Трудно е така подробна творба с толкова сложни персонажи да се 
обобщи в подобна публикация. Нека наблегна, както винаги, на най-откроилите се за мен моменти. 


На пръв поглед 
Кати и Хийтклив са ужасно твърдоглави и егоистични същества незаслужаващи и капка съжаление, но именно тук за мен е грешката. Именно те заслужават най-голямото съжаление. И двамата са жертва на обстоятелства и среда. Те са израснали в така среда, в която любовта е едва ли не срамна дума и е нужно да си егоист и подмолен интригант за да оцелееш. Направо невъзможно е тяхната чиста и искрена любов да просъществува и въпреки това нея я има. За съжаление обаче пречупена през изкривените им умове, това чисто чувство се превръща в разрушително. Заради своята гордост те не само разрушават себе си но и всички около тях. За щастие романа има щастлив завършек. Сякаш за ад има равновесие, поне децата на това изтезано поколение намират радост. 


Наистина красив роман, сложен, объркващ и нелогичен, но красив.

Презентации 2

Предоставям на Вашето внимание вече споменатата презентация за Белоградчишките скали, с която се класирах на 5-то място в четвъртия национален конкурс по информационни технологии.

Няколко думи за композицията и цветовата гама. В случая съм избрала едно от най-универсалните цветови съчетания - на черно и оранжево. Комбинацията е изключително сполучлива и привлекателна. Това са силно контрастиращи цветове позволяващи акцентиране над конкретни елементи. При подготвянето на презентация предназначена за широка публика е важна не само да е красиво но и разбираемо. Трудното при подобни проекти предназначени за широко потребление (смятам, че да се представиш на конкурс с подобно нещо напълно оправдава смисъла на израза "широка аудитория") е, че продукта трябва да се харесва не само на вас, трябва да усетите и вкуса на потребителя. Креативността, смелите съчетания и новаторски идеи са хубаво нещо, но в умерени количества и на място. Аз реших да не рискувам, ето защо заложих на максимално опростения дизайн и вече утвърдени цветови съчетания. В някои моменти, именно това е най-добрия избор. Да си креативен в общоприетото е похвално и ценно качество. 

За удобството на презентатора, цялата презентация е на ръчна смяна на слайдовете, като на един от тях и самото появяване на текста е на ръчен режим. Почти всички мои презентации са такива. Не съм особен фен на автоматичната смяна на слайдове, при нея презентиращия е воден от презентацията а не тя от него. Получава се така че презентатора гони слайдовете, чувства неудобство, губи контакт с публиката и всичко се проваля. Относно ръчния режим на появата на някои текстове, в случая също са направени така, че да се позволи по-голямо удобство на презентатора. Той сам определя времето, което да отдели и да акцентира върху дадената група скали, както е в случай. 

Относно ефектите, препоръчвам да се използват с мярка. В случай съм използвала само 2 ефекта, като на само един от слайдовете съм си позволила по-голяма волност и то с атрактивна цел. Препоръчваните от мен ефекти, са Fade и Fly in. Семпли и делови ефекти, които биха се харесали на всеки. Признайте, че понякога въртенето или изкачането изневиделица на нещо от някъде може ад е изключително дразнещо!

Друг мой съвет е, да не се прекалява с текста. Старала съм се текста на слайд да не надвишава 1-2 изречения, но и те са много. 

Когато изготвяте презентация, предназначена за друг презентатор, е добре да използвате бележките на слайда. (На повечето версии това представлява бялото поле под всеки слайд)Там може да запишете по-разкрепостено текста на презентиращия, тоест на слайда акцентирате върху най-важното а оставяте разтеглянето на локуми и ораторството на презентатора. Помнете, че човешкия мозък е така устроен, че трудно усвоява информация, която му се предоставя от два или повече източника едновременно. Тоест, не е хубаво да се чете от слайда. Това дори може да се подразбере като обида към публиката от страна на презентиращия. Сякаш им казвате "Вие може би не сте достатъчно грамотни, ето защо аз ще ви прочета написаното тук" 

Помнете, че публиката е най-важна в случай, и че вие сте там заради нея! Установете контакт с нея, не дръжте ръце в джобовете. Нужно ли е да споменавам, какво се отнася до дъвченето на дъвка или гледането в тавана? В случай, че се притеснявате да гледате право в публиката, правете се, че го правите а всъщност въобще не се заглеждайте в лицата. Важно е всички от публиката  да си мислят, че им обръщате лично внимание.

Надявам се да съм Ви била полезна до тук. По-подробно ще разясня своите съвети в следващите няколко публикации. 

Надявам се презентацията да ви допадне!

 още мои презентации може да намерите тук.

bel.skali

View more presentations or Upload your own.

(Смяната се извършва чрез бутона за напред)

Презентации и презентиране

От известно време проявявам интерес към работата с програмата за презентации PowerPoint от пакета на Microsoft. Доста хора казват, че ме бива а и моето мнение не им противоречи, въпреки, че не съм съвсем съгласна за професионалното ниво, на което те ме поставят с думите си. Изготвила съм над 70 презентации, главно за учебни цели, дузина, от окито са наградени с национални или общински признания. Поради тази причина имам намерението да публикувам няколко статии, свързани с всичко, което знам за изготвянето и презентирането на презентации. 

През март месец взех участие в IV Национален конкурс по информационни технологии, провел се в град Монтана под патронажа на Microsoft. Задачата за моята група, която се състоеше от около 140 участника, от които 120 се явиха, бе да изготвим презентация на място  и да я презентираме по-късно същия ден. За целта в 8 часа сутринта на всички ни бе раздаден по един диск с една и съща информация (снимков и текстов материал). Имахме на разположение 3 астрономически часа да изготвим презентацията на собствените си преносими компютри, и да я запишем на диска раздаден ни в началото. Това бе първата част от състезанието. Втората , ако питате мен и по-трудна част, се състоеше в презентирането на направената презентация пред 3 членно жури, с председател Ивайло Иванов, Аз завърших на 5-то място. Доста добре, при положение, че се явявах на подобно състезание за първи път и та по-скоро с образователна цел и, че в най-оптимистичните ми представи се виждах на максимум 15-то място. Не ме улесни и факта, че се подготвях напълно сама за състезанието. В следващите няколко публикации ще ви предоставя линкове и допълнения към местата, от коитосъм черпела информация за образованието си. Ще споделям лични трикове и съвети и ще ви покажа няколко сови презентации. Надявам се да бъда полезна :)

Днес за пръв път гледах официалния трейлър на "New moon". Това е филма, към втората поредица от сагата "Здрач" наСтефани Майер . 

За мое съжаление, както повечето тийнейджърки, така и аз се запалих по поредицата. Не, че съжалявам за книгите, не, съжалявам защото пак съм в стадото. Но нищо, ще ми мине.

Не си спомням защо започнах да чета книгата, може би защото много нашумя и реших да видя "какво толкова", а и мълвата, че вътре се разказва за вампири ме подтикна малко. Като човек интересуващ се от вампиризма, ми се искаше да проверя до колко са спазени митовете за вампири при изграждането на героя.

Още при първата среща с вампира си личи, че единственото вярно относно твърдението, че е вампир е пиенето на кръв, бледия тен и безсмъртието. Всичко останало е авторска измислица и въпреки това ми хареса.  И ще ви кажа защо. 

Хареса ми, защото има атмосвера. Вярно, Бела е дразнещо същество от време на време, но адски много си приличаме с нея и за това я търпях. Хареса ми самия начин на писане на Майер. Описанията на случките или дори начина, по който те вкарва в  атмосферата с най-обикновенни вмятания относно обстановката, не с подробни и завъртяни описания, от които забравяш какво точно правят героите там.

Не мога да кажа, че имам любима книга от поредицата, но ако имам предпочитана това е "Новолуние". Може би защото отново се сравнявам с героинята и с това, което и се случва. 

В началото на книгата, тя бива изоставена от причината за нейното съществуване. По стечението на  обстоятелствата не отдавна преди да прочета книгата и аз бях сполетяна от подобна съдба, раздяла с човека, за кого бях готова да спра да дишам. За разлика от нея, аз не живея в роман и нямах възможност да попадна в подобна на нейната апатия, то хорта, които ме познават биха признали, че  наистина  претърпях промяна. Можех да напиша това преди много време, още когато прочетох книгата, но не исках. Просто не ми се говореше за това, и сега не ми се говори но трябва. Не мога вечно да го премълчавам и да избягвам темата.

Май се отклоних, това бе материал за мнението ми относно "Новолуние". Та тъкмо казвах, че и аз като Бела се опитвах да изрежа болезнената част от живота си , тя изпадна в "ступор" а аз просто се промених.

Другото заради което ми харесва книгата отново се крие в личната ми аналогия с героите. За щастие, освен близка болка с Бела си имаме и сходно лекарство. Също като нея, и аз  имам едно лично слънце, което свети и в най-мрачния ми ден и е готов да мине през ада, и да го замрази заради мен. И аз си имам неизменния Джейкъб, който да вярва в мен и да ми помага да затварям дупката в гръдиня си кош оставена след "Едуард". Смятам, че моя Джейкъб, когато чете това, ще се сети, че става въпрос именно за него. Както аз знам, че го имам се надявам така и той да знае, колко много означава за мен.

Ох пак се отплеснах, днес май отворих тема, която трудно избягвам и за да не отегчавам, ще продължа темата за сагата "Здрач" в друг материал.

Сън

Сънувах сън. Сладък сън, красив сън и същевременно толкова болезнен.

Сънувах любимия човек. Как ме прегръща и нежно ме целува. Беше така сладко, чувствах се така щастлива. Най-сетне бях постигнала желаното, бях с него. Направо удивително страхотно! И бе така реално. Явно желанието това да се случи Наистина е толкова силно, че мозъка ми е готов да възпроизведе така реална илюзия. Така се бях заблудила от щастие, че когато се събудих бях готова да посегна към телефона, да му се обадя и да му предложа ад излезем за да му разкажа щастливия  си сън, да се пошегувам, че сънувам прегръдките му дори при положение, че е мой наистина. И тогава се сетих, че той не е мой. Ни най-малко. Сетих се, че не иска да ме прегръща или целува. Осъзнах, че  всичко е просто сън. Наистина реален, желан, щастлив и все пак сън. 

Удивително е как една игра на подсъзнанието може да отприщи болка, подтискана от месеци. Направо е жалко, как колосалните усилия, да не мислиш, чувстваш и желаеш биват изтрити за секунди. Колко жалко. Колко жалка съм аз самата.

Моето възхищение

Том Холанд "Вампирът"

Признавам, всяко добро нещо, което съм чула за тази книга има огромно основание! Всяка изтерзана минута, през която съм търсила тази книга, дали в някой антиквариат или по уличните сергии за стари книги, си е заслужавала.

  Книгата представлява удивително исторически достоверна, и същевременно фантастичната история за живота на Джордж Гордън Байрон, 6-ти барон Байрон. 

От самото начало в атмосферата е мрачна, загадъчна и напрегната. Още в първата глава Том  Холанд ме накара да почувствам истински тръпки по гърба от страх. Всичко е така изложено, че те кара да чувстваш всеки трепет, свяка радост или всеки страх на герой. Направо страхотно! Структурата на романа е такава, че има двама разказвачи. Единия е самия Байрон, който разказва пред своята далечна наследница Ребека, историята на 200 годишния си живот. Втория разказвач е самият Холанд. Става така, че Байрон разказва случки в миналото, а Холанд пояснява случващото се в момента на разказване. 

Искрено ме удиви, колко исторически достоверна е книгата. Почти всеки важен факт от живота на Байрон бива умело преплетен във фантастичния разказ. Някои от скандалните му прояви приживе, не намиращи разумно обяснение преди, сега  биват конструктивно подкрепени от тезата, че Байрон е Вампир.  

Ще подчертая някои от тези моменти, които са оставили най-ярко впечатление в мен. Например името на дъщеря му, Ада. Той избира това име защото нейната "златиста кръв" я превръща в неговия личен Ад. (Пояснявам, че в книгата се твърди, че за вампира най-сладка и неустоима е кръвта на неговите роднини) Със същото обяснение, че не би устоял на кръвта и, Байрон оправдава факта, че не я вижда през целия и живот.

Друг ярък образ е учителя на Байрон в изкуството на Мрачния Дар -вампира Лавлейс. Това име ни е известно още от романа „Клариса“ на С. Ричардсън, станало синоним на развратник и прелъстител. Реално Лавлейс оправдава славата си на безскрупулен развратник и похотливец в романа. Споменаването на този образ ме плени по две причини, първо защото го свързвам с най-добрия си приятел и най-любим колега Lavleis, с който сътворихме BGPentagram. Втората причина е в името на  съпруга на Ада Байрон - граф Лавлейс. Реално Ада се омъжва за мъж с такова име, което веднага вкарва идеята, че самия неудържим и похотлив вампир Лавлейс се е венчал за дъщерята на своя приятел. Интригуващо, нали?

В романа не е пропуснат и факта, че Байрон е бил недъгав по рождение, бил е с обърнато стъпало, но само запознати с биографията биха забелязали този лек намек, направен в самото начало, когато Ребека наблюдава  "Човек куцащ и носещ бастун.." Никъде повече не се споменава този недостатък на Лорда.

Хареса ми и факта, че всяка глава започва с откъси от произведения на Байрон или негови познати. Едни от най-емблематичните стихове на Байрон (може да ги намерите като начало на предишната ми публикация)   поставят началото, а описание на неговия труп, направено от приятеля му Джон Кам Хобхаус полага края. Противното описание сякаш напомня на всеки читател, как обикновените и непосветени в тайната хора са запомнили великия, и същевременно така хулен Байрон. Една от главите започва с откъс от предговора на "Франкенщайн" лично написан от Мери Шели, не е пропусната  прословутата история за баса, станал причина за написването на този  разказ, както и за създаването на друг известне разказ - "Вампирът" на Полидори.

Странен обаче е образа на личния лекар на Байрон -Полидори, който междувпрочем става първия и единствен вампир, който Байрон създава. 

Най-впечатляващото оставям за накрая, а това е нишката на любовта. Невъзможно е с оглед, кой е главния герой сюжетната линия да не бъде напътствана от любовта. Дали ще е мръснишка, егоистична и развратна, или чиста и незабравима дори след 200 години, нея винаги я има. Въобще характера на Байрон е пресъздаден типично по романтически- непостоянен, на моменти лудо влюбен или крайно отегчен и меланхоличен, разкъсван от страст или омраза, героя винаги е терзан от някакво силно чувство. 

Със сигурност пропускам много, но е невъзможно аз, с моята  посредствена оценка и мисъл, да пресъздам и обясня достатъчно ясно цялата история. А и не бива да го правя, историята просто трябва да бъде прочетена и изживяна!

Най-сетне!

Надмогнал свойта земна смърт
от този гроб за първи път
излизаш ти – един Вампир –
и вдигаш своя кървав пир.
Дори роднини не щадиш –
вред сееш кървави следи.
Но мразиш горкия си дял,
Сам друга орис би избрал,
че всяка жертва в своя час
те разпознава и без глас
проклина те. Кълнеш ти тях.
Цветята ти угасват в страх...
Иди при своя гроб такъв – 
дъхтящ на смърт, окъпан в кръв
и с демоните зли до край 
ти свойта участ изгуляй
дордето призрак по-свирец
не погне тях, а с тях и теб 

лорд Байрон, "Гяур"*

Най-сетне! Най-накрая! Нямам думи! Просто съм във възторг! Не мога да опиша какво нетърпение и желание изпитвах да се добера до тази книга и най-сетне успях. Имах няколко неуспешни опита, с копия на руски или такива, които след като ги метна на телефона си вместо на БГ са на маймуница, но всичко това вече е забравено защото най-сетне чета! 

От опит знам, че е най-лошо дълго да таиш високи очаквания за нещо, по-добре да нямаш надежди или поне не големи защото в противен случай, има огромна възможност да се разочароваш. И в повечето случаи е ставало така, но не  и сега. Което още повече ме изненадва, защото до сега не съм имала по-високи очаквания за книга и факта, че тя не само ги оправдава но ги и надминава просто ме поразява! 

За сега съм прочела едва 4 от главите но през нито една от тях не спрях да изпитвам силни, понякога дори потресаващи чувства. Дали ще е смразяваща топка страх в стомаха ми, или пулсации на възбуда аз чувствах нещо през всяка една от главите до тук. А действието все още не е в апогея си! 

Обожавам начина, по който затова всяка една от главите, с част от произведение на лорд Байрон.  За непосветените, цялото действие се върти около лорда. Ако някой е чел разказа на Полидори (личинят лекар на лорд Байрон) носещ заглавието "Вампирът" би останал поразен колко свързани са творбите. Сякаш едната произлиза от другата. Действието не само се върти около Байрон, книгата разказва за него, като за вампир. Може би на това се дължи харизматичността  и за мен. Не само е книга за едно от мрачните същества, които ме вълнуват искрено ами вплита и образа на един от най-култувите готически, и романтически поети на всички времена. 

Обещавам, след като завърша книгата, а то ще е доста скоро с оглед скоростта с която поглъщам всяка дума от нея, да дам подробна рецензия. Сами се досещате колко пристрастна ще е тя!

Псевдо-критика

Преди около седмица, реших да взема да прочета няколко книжки. Аз постоянно чета нещо, но от доста време препрочитам любимите си творби без да се обръщам към нови. Може би защото старото ми носи утеха в тежки моменти а от няколко месеца преживявам един такъв труден "момент". Дали заради това или поради нещо друго не бях обръщала внимание на нови творби. Тук е момента да поясня, че под нови книги визирам такива, които аз не съм чела. Може да са на 2 или 3 десетилетия, но щом не съм ги чела за мен са нови. Зачудих се какво да прочета, сега когато открих една нова програмка за телефона можех да си качвам он-лайн книжки в него и така да си ги чета навсякъде. Това май е най-изчанченото приложение за телефона ми до тук, иначе винаги съм си го ползвала само за разговори и смс-и и нищо повече. Ето че му намерих и друго доста приятно приложение. Та порових се из сайта на моя уважаван, смея да кажа Приятел Владимир Воронски за да открия някакво интригуващо заглавие. С умиление подминах заглавието на романа на Том Холан "Вампирът", книга, която искам да прочета от близо година но така  и не намирам. Но се натъкнах на друго име Ан Райс. Казах си "Защо не?". Толкова много бях слушала и чела за романите и, а до сега бях чела само най-известните, като "Интервю с Вампир" или "Кралицата ан прокълнатите. Бързо се снабдих с два три романа между които "Вампирът Виторио" и "Пандора". 

Вярно, в сюжета са вплетени множество персонажи и случки. В историята се вплитат нишки от древността до днес. Споменават се и се цитират древни мислители а и текстове от самата Библия. Забелязах и няколко основни композиционни основи като например това, че в повечето  и романи за вампири, вампирът разказва сам историята си пишейки на някого. Друго, което ми направи впечатление, е че винаги в сюжета е вплетена картина. Например във "Вампирът Виторио" това са "Благовещенията" на Фра Филипо Липи. Въпреки всички красиви описания и изтънчения език обаче, честно казано останах малко разочарована. Може би защото толкова съм слушала за нея и имах големи очаквания, а тези книги не ги оправдаха. Разочарова ме архаичността и. Разказва почти несвързано. Липсват важни обяснение и докато четеш за даден момент изведнъж осъзнаваш, че вече си на съвсем различно място. Това отнема голяма част от харизматичноста на моментите а и дори понякога е малко дразнещо. Въпреки всичкото това объркване и архаичност от време на време обаче успях да разбера почти всико в историята. Но едва ли всеки ще успее. Аз обичам подобни обърквания. Обичам нещо загатнато в началото на историята да е от огромна важност за да се получи развръзката на романа. Точно заради тези завоалирани обърквания обичам и Агата Кристи. Но Кристи го прави умишлено и с финес. Прави го с цел да завоалира и да предизвика още повече интерес докато при Райс тази харизматичност ми се губи. Започвам ад си мисля, че повечето рецензии, които съм прочела и са били написани от обикновени читатели, не са били подбудени от искреното възхищение или разбиране към творбата а просто за да се покаже, че дадения човек е прочел книга на великата писателка Ан Райс. Все пак всеки самоуважаващ се окултист или падащ си по вампиризма трябва ад е чел книги на Райс, или поне така си мислят повечето. Получава се малко като псевдо-величието към Малкия Принц. За мет този принц е голяма глупост. Четох я два пъти, и в двата пъти те намерих нищо велико. Освен ако егоистичността и егоизма са велики неща. Поне аз така го възприемам.

Продължавам да чета кигите на Райс, признавам има нещо в тях. Не само историческата достоверност или това, че са завладяни от мрачни същества, които завладяват и самата мен. Въпреки онзи дразнещ момент, който споменах, признавам, че историите са интересни а тя заслужава прозвището си.

Те ти булка Спасовден

Днес е Спасовден или Възнесение Господне. Днес на небето обаче се възнесе не само Исуса а и още 16 невинни души. Предполагам, че повечето то вас вече са научили за трагедията, която се случила днес в местността "Бакаджик" край Ямбол.  Подробностите може да откриете тук .

  Логичния въпрос, който всеки от нас предполагам си задава е "Защо?" Защо се случва всичко това, защо хората умират по подобен нелеп начин. В конкретния случай причината е 20 годишен автобус "Чавдар". Лека му пръст на бай Тошо, че е заредил добре държавата с техника, че да можем да я ползваме и през демокрацията, щото явно нова скоро няма да видим. Вярно е, че не съм видяла нищо от онзи режи, но това, което виждам от този ме навежда на мисълта, че тогава е било по-добре. Но нека уточня, по-добре относно стандарт на живот, обществен ред и спокойствие (може би дори прекалено голям обществен "ред") и най-голямото предимство - най-добрата техника за годините. Най-модерните автобуси, най-модерните предприятия, та дори и най-модерната атомна електроцентрала на Балканите. Но стига толкова прокомунистически мисли, 16 души се възнесоха  и това е факт. 16 съдби, 16 души със мечти, идеи и бъдеще вече ги няма и то защо? Заради неизправност на и без това видимо амортизирал автобус. Дори аз, която нищо не разбирам от коли та да не говорим за автобуси, мога да ви кажа, че ръждясал и раздрънкан Чавдар е опасен. Още повече със 62 годишен дядо зад волана.

Най-тъжното е, че това е само един ужасяващ случай из между многото. Ежедневно, дори ежечасно хора си отиват просто така, защото някой бързал или не внимавал или просто е решил да спести от ремонт. Знам, че каквото и да кажа ще е малко и глупаво а и безсмислено. Хората ги няма, още много ще си отидат а ние ще продължим да се правим на потресени и загрижени при всеки подобен случай, а през останалото време да си караме както си искаме, и да се водим от максимата "Аз съм важен на пътя, тоя кво ми се прай"

Така е, Ти си важен на пътя, но не забравяй, че не си сам!

Хубаво е да се върнеш назад в историята, стига да знаеш на къде да тръгнеш....

Дам, хубаво е да знаеш от къде и какво си произлязъл. Точно заради това обичам биологията. дава отговори на много и интересни въпроси, но пък от тези отговори следват още толкова. 

Палеонтологията е клон на науката Биология, който се занимава именно с изучаването на прадедните форми на организмите от планетата. Не знам дали го обяснявам много правилно, но аз така я възприемам. Някои биха казали, че е скучна наука, сигурно ще са прави, за себе си. Мен също не ме вълнува кой знае колко, но все пак, интересно е да се проследи еволюцията. 

За тази цел, днес аз и целия ми клас барабар с госпожата по биология поехме на пътуване назад във времето, връщайки се чак към Палеозойската ера... Да обаче, за да се върнем назад във времето първо трябваше да предприемем едно не дълго но доста оспорвано пътуване до близкия до Пловдив град, Асеновград. Всъшност се оказа, че това пътуване  е лесната част, истинската трудност срещнахме, когато стигнахме в Асеновград. Най-сетне дойде време да си зададем въпроса "Къде аджеба е тоз музей?" Дааааам интересен въпрос, нали? Все още нещо ме кара да си мисля, че трябваше да си го зададем малко по-рано, но както винаги в такива ситуации е по-добре да си замълча защото пак ще стана лоша. както и да е, след не-кратко търсене и след преодоляването на тежки маршрути стигнахме целта си. Ами сега? Сега чакаме уредника на музея да ни разведе за да разгледаме експонатите. Не чакахме дълго, само след около 10 минутки иззад една гранитна чешма с форма на мамут се появи един възрастен човек, който за по-накратко от тук нататък ще наричам просто"Дядо". В това обръщение влагам, цялото си уважени е и респект, все пак "Дядо" означава "Мъдър". Този бе по-скоро "учен" но признавам го- доста учен човек!

Започнахме с бегъл преглед пред учебника за да се запознаем с (цитирам): "какви глупости ви пълнят главата..." След като му прочетох пасаж от урока, по чиято тема бяхме тук, той започна да се възмущава как е възможно подобно невежество, как е възможно да се пишат подобни неща в учебниците.

За по-накратко ще обясня, че цялата обиколка мина под знака на авторитетни обяснения, подкрепени с множество сложни термини, примери и неколкократно повторение на твърдението "това е уникален експонат, който имаме само ние в целия свят" при посочването на почти всички експонати. 

Не беше готино, но беше интересно. Честно казано, по-конкретно запомних, че "дино" означавало "страшен" а "завър"-"влечуго". Не е много, но  е нещо :)

Честно казано, не съм напълно убедена, че постигнахме целта си да разберем повече за миналото на организмите, но все пак, според мен, тази цел няма да бъде постигната достатъчно добре още доста дълги години. Знанието за произхода на живота на нашата планета още доста дълго време ще е неизвестно.

Гадно е да си тъпкан...

Имам една теория. Според нея, хората се делят на две категории- тъпкани  и тъпчещи. Тъпчещите са авторитетните, управляващите а тъпканите са обикновените и посредствени бачкатори. 

Много е кофти да си от тъпканите. Още по-кофти е когато започнеш да го осъзнаваш и то още на 17.

За да припечелвам по нещичко работя като сервитьорка в едно заведение. Гадно е да нямаш 18 и да работиш за жълти стотинки и на всичкото отгоре да се държат с теб сякаш трябва ад им слугуваш а не просто д аги обслужиш. Вярно е, че клиента винаги  е прав и, че той е царя, но това не означава, че защото съм на работа съм му робиня. Не знам дали заради българския манталитет или заради класата на заведението, на което работя но клиентите се държат точно като царе. Искат щом си помислят за поръчката тя да се материализира незнайно от къде. Това е глупаво. Нима, когато са си вкъщи щом решат да си изпържат картофи или нещо подобно то става за секунди?  Защо в заведението да е различно? Може да е, в случай, че храната се приготвя предварително и просто се затопли при поръчка, тогава ще е бързо но всичко ще е с еднакъв вкус-на подметка. 

Снощи беше доста тежка нощ. Не една от най-тежките, но първата в която се набутах. 

Едно от правилата на работата ми е никога да не споря с клиент, което понякога наистина се налага, но не го правя защото въпреки ниската надница работата ми трябва, а в тези времена едва ли ще си намеря друга скоро. Именно снощи трябваше да споря, но не го направих и почерпих едни клиенти от моя джоб, признах се за виновна и унижена, че съм объркала сметката, при положение, че не съм, и естествено бях смъмрена то шефовете без никаква вина. Много е кофти да си от тъпканите... Точно в такива моменти ми се ще да зарежа всичко и да се изпаря. Да си живея безгрижно и егоистично но не става. Единственото, което мога да направя е да търпя и да дерзая, докато постигна достатъчно авторитет и положение , че аз да стана от тъпчещите...

Мъничета...

Днес котката ми роди 3 мънички котенца. Повече приличат на мишки, но се водят котки! Имат супер сладки заострени ушички. Едното е жълто-бяло, второто черно-бяло а третото жълто-черно- бяло ^_^ Направо не мога да спра да ги гледам. Такива а дезориентирани  исладкииии! 

Обаче имам проблем. Не мога да ги задържа, просто няма как. Едва навих нашите за една котка какво да говорим за 4. Много ми се ще да им намеря нов дом . Днес пуснах доста обяви из форуми и сайтове за обяви. Дано някой отговори. Наистина са супер сладурковци и ще е жалко да бъдат погубени...

Ако някой проявява интерес, аз съм от Пловдив и можете да се свържете с мен като пишете тук или  ми изпратите e-mail на адрес aniezina@abv.bg Подарявам ги безвъзмездно, въпреки, че така ми се иска да ги задържаа.

Одиозно /по Жан Жьоне/

Пронизвам нощта...
/направих я на решето/...

Лицето ми
в твоето е потопено.
обхваща ме страх
от страха,
обхващам страха
постепенно
в двубой
за живот.
Смехът ти е Слънце...
и свети неистово в
мрак,
когато нощта ми
е ден.

Стъпала от черен мрамор...
бавно слизам в Ада  
наричам го Рай...

След себе си оставям
купчинки покой...

Събуждам се
в съня си,
в очите ти
тъй сини
се издигам,
по устните ти
се разливам
и в пръстите ти
бавно спирам...

viktor 

Молба...

Тъга е обзела моята душа,
отново съм сама в нощта.
И искам да се смея, а не мога, 
усмивката е скрита под сълза.
Товарът на тъгата е тежък за моите плещи,
и искам да го махна, и душата сякаш крещи.
Опитвам се да стана, а не мога
няма кой ръка да подаде, 
силите си похабих, когато плаках сякаш съм дете. 

Молби и за какво? 
Отново съм сама в нощта
и мисли на тъга са обзели и душата и ума.
В ухание на рози и сатен лежа,
а сякаш тръни се забиват в моята снага.
И дъх не си поемам от задушлива миризма.
А каква е тя? май е миризма на самота...

Поглеждам през прозореца,
дори луната с нейната сребриста красота
ми се вижда просто мъждукаща звезда.
В кутия в ъгъла съм скрила всеки спомен за теб.
Ех, да мога поне грам от тъгата си да скрия и в този куплет.

Дали да продължавам да мечтая,
и да залъгвам изтерзаното сърце.
Дали да продължавам да желая
и да искам да ме поемеш в своите ръце.
Има ли надежда, малка,
или като при дъжд близалка
се е стопила твоята любов?

Отново съм сама в нощта
и тъга е обзела моята душа.
Аз искам да се усмихвам а не мога
усмивката се крие под сълзи.
За последен път те моля, 
моля те, ела ги избърши!

aniezina

Мечтите на една наивна

Очаквах аз от тебе радост,
а ти ми донесе само тъга.
Исках да ми носиш сладост,
но по устните усещам пареща горчивина.
И мислиш, че ме имаш, но не знаеш,
не докосваш моето сърце.

Събирам сълзите си в шепи.
Искаш ли да вкусиш болката на любота?
Ето, опитай ги и ще усетиш,
колко мъка се таи във моята душа.

И пак си мислиш, че съм твоя,
дали пък не грешиш?
Дали накрая няма след завоя
ти моето име да крещиш?

Обичам те, добре го знаеш,
но дали ми носи радост таз любов не хаеш.

 aniezina

Моля те убии ме..

Иде ми да ти крещя толкова много и от сърце,
а ти виждаш само престореното ми лице.
Искам да те милвам с ръце и галя с перце,
а не да гледам в очите ти с престорена омраза. 
 
Уж тая към тебе неприязън,
а щом отворя своето сърце, 
от там бликва любов, а не омраза.
Любов необяснима, тровеща ме час по час,
че не съм твоята любима.
Моля те, убий ме!

aniezina 

Без заглавие...

Косите разпилени, очите зачервени, 
с устни изсушени молят твоите ръце 
да стоплят младото и разбито сърце. 
Да прегърнат нежната ми плът и 
да върнат светлината в моя път. 
Да изгонят самотата да заместят тъмнината, 
да опазят и да съживят нежното и мило, 
сладкото и диво моминско сърце.

 aniezina

С посвещение на...

Не намирам сладост, 
дори с криле от буйна радост, 
яхнал полъха на любовта, 
да съзерцавам усмихнатите ви лица.
За мене няма радост, 
аз дете съм на тъга...
Обичам песента на тишината, 
обгърнала ме с плащ от тъмнина, 
да гледам нейната усмивка сякаш 
тя ми дава не студ, а любовта...

aniezina

Още нещо мое...

Нещо ме мъчи, и в душата ми тежи,
дъха ми задържа и очите ми пълни със сълзи.
Уж трябва да се радвам, а не мога.
Не ми носи радост любовта.
Наляга в гърдите ми тревога, 
че искам да те видя а не мога
дори да плъзна по страните ти ръка.
Да милвам нежно, и целувам с жажда,
да поемам нежния ти дъх,
да се оглеждаш във очите ми и да повярваш,
че създадени сме един за друг..

aniezina

Happy burthday to me!!!

Днес е рождения ми ден!!Колко весело....

Кой е казал, че това е ден за празник? Та в този ден честваме остаряването си! Отбелязваме още една изгубена в хаоса година. По-голямо основание за празник има майка ми, която ме е родила и е останала жива след това... Никак не им е весело. Не защото остарявам, не, все пак ставам на 17 и едва ли може да се нарече остаряване. Дори би трябвало да се радвам защото се доближавам до пълнолетието но вместо това аз обикалям с кутия бонбони и фалшив ентусиазъм, усмихвам се с мъка на всеки, който ми честити и така...

Колкото до подаръците, за сега няма и един... Истината е, че не искам подаръци или поне не материални, искам само едно нещо но не мога да го получа. Кофти. Хората са казали "Лошо е да не знаеш какво искаш" аз бих добавила"..а още по-лошо е да знаеш, но да не можеш да го получиш."

Здравейте!

 Казвам Здравейте на всички, които са намерили това мое лично местенце. От известно време се чудя дали да направя това блогче и накрая се реших.

Да знаем или да не знаем, това е въпроса!

Знание. Дума чието съдържание е породило много борби. Дума, заради която са били отнети много човешки животи и също толкова са били спасени. Дали не може целия ни живот да бъде разгледан като едно голямо търсене на знания. Знания за вселената, знания за миналото, копнеш за знания за бъдещето. В природата ни е да се стремим да знаем. Но какво? Дори първите хора, Адам и Ева са били прогонени от рая именно заради ябълката на познанието. Дали си е заслужавало? Дали ние, техните деца повтаряме тяхната "грешка" защото наистина си е струвало и има смисъл, или като всички деца минаваме по пътеките, по които са минавали нашите праотци и родители на нашите години? 
  Но какво всъщност е знанието? Не е ли нож с две остриета? 
Много хора биха казали, че е богатство, и биха били прави. Благодарение на знанията си ние хората, сме постигнали много. Заради знанията си за миналото си помагаме в настоящето. Със знанията си в разните науки спасяваме човешки животи, улесняваме престоя си на земята и въпреки многото знания които имаме продължаваме да жадуваме още. Това част от природата ни ли е? Да сме ненаситни, или наистина е нужно да имаме тези познания. Но нима хора не са умрели именно защото са знаели нещо? Простичък пример, "Коза ностра" Това напомня ли ви нещо? Аз лично, щом чуя тези две звучни думички се сещам за 60-те години на миналия век, елегантни мъже в раирани костюми и шапки с периферия, които пушейки цигари без филтър закопават жив човек в бавно стягащ се бетон именно защото той е знаел нещо. Бас държа, че този човек доста би поспорил с хората, които казват, че знанието е богатство... Не е ли по лесно да сме слепи и глухи за повечето неща? Не е ли по-лесно да не знаем например за милионите хора умиращи нелепо по света. Усещаме че се случва, нещо в нас ни подсказва, че е така, но само подсъзнателно. Ние обаче се чувстваме много по-добре когато подобни знания като например имена на загиналите, подробности по инцидента или убийството са далеч от нас. Нима не си противоречим. Не сме ли ние хората едни огромни лицемери. Цял живот жадуваме за знание, знание от къде произлизаме, знание защо слънцето залязва, знание какво прави съседа у съседката, знание с кой спи поредната за кратко нашумяла фолк-звезда, знания какво ще се случи утре, знание защо живеем и в същото време не искаме да знаем много други неща. Не искаме да знаем за Сомалийчето което току що умря от глад докато някой американец храни кучето си с пушено месо за 1000$ . Не искаме да знаем за майката, която изостави току що родената си рожба защото е плод да изнасилване. Не искаме защото сме блажни в невежеството си. Така ни е добре. Ние всички сме като една малка Англия вътре в себе си. Когато ни е угодно сме част от Европа, а когато не ни изнася сме си отделни и самостоятелни острови. Но осъдително ли е това? Преди време бях попитала "Наказани или благословени са хората, които чувстват" Днес ще попитам "Наказани или благословени са хората които знаят" Както на първия така и на втория въпрос няма ясен отговор. Както всичко във вселената така и това тук, е строго индивидуално. 
  Никой обаче не може да отрече, че знанието е тежест. Дори бреме. Нима има учен със всичкия си? Никой нормален човек не може да понесе знанието на плещите си без да обезумее или да се случи нещо друго. От казаното до тук можем да стигнем до извода, че Прекомерното знание е вредно. Едва ли си се замислял по този въпрос драги читателю. Обзалагам се, че никога не си поглеждал нещата от тази страна. Но погледни ги, виж. Целия свят е в една бурна надпревара за знания. Всеки иска да знае още и още и още докато вече или не изгуби интерес или не полудее. Въпреки, че тези които губят интерес за знания, никога не са били застрашени от тях. Те са така да се каже "в безопасност". Но от къде произлиза тази жажда?
  Както споменах още в началото, дори първите хора поред библията са станали жертва на жаждата за знания. Нима ние, като техни деца носим тази жажда от тях? 
Като заговорих за господ, неизбежно е да не се сетя и за неговия опонент- Дявола. Бихте се зачудили как бих го вместила в темата. Лесно, той е навсякъде. Нали го наричат "Лукавия" а не е ли жаждата за знание "лукава"? Но не това е мисълта ми. Имам си дружа теория. Аз смятам, че дори самия той, носещия много имена, е жертва на тази жажда за знания. Сигурно се надсмивате над идеята. Та нали той има всичко и раздава всичко само срещу една душа, би трябвало да знае всичко. И ето тук грешите. Той знае почти всичко. Не знае само едно, и ключът към него е именно в тази "душа" за която споменах по-горе. Чували ли сте за сивата раса? Това е легенда, която съм чела преди доста време и моля да ме извините за неточностите. Направо ще перифразирам накратко. Когато Луцифер слязъл на земята заедно със своите 665 паднали ангела-последователи те си били наумили, че не са по-лоши от господ и че могат също като него да създават хора. И започнали да се опитват. И всеки следващ опит бил по-добър от предишния но никога така съвършен както опитите на Господ. Съществата създадени от Дявола и неговите "ангели" били дори по-красиви от нормалните хора. По-сини, по-привлекателни и издръжливи но им липсвало най-важното-душа. И ето за какво знание жадува Лукавия- за знанието как се прави душа. Впрочем, някои хора, между които и аз, смятат че вампирите произтичат именно от тази бездушна раса но това е отделна тема. Сега говорим за знанието.... Да знанието... Богатство или болка носи то? Честно казано и аз не знам, оставям вие да си отговорите на този въпрос.