Промяната - добро или не толкова?

Много е странно. В момента е един и половина през нощта, аз съм будна и целта на будуването ми не бе намирането на стария ми блог, а учене за предстоящия ми във вторник изпит по микробиология. Не зная дали сега е моментът да пиша, но напоследък съм объркана. И аз не зная от какво, може би животът ми е прекалено спокоен, нямам проблеми и терзания и сама си ги създавам.
Усещам, че не съм човека, момичето, което бях. За добро или за лошо съм се променила. Дали сама или някой друг го е направил, а може и сама да съм го направила, но заради някого, не зная. Знам само, че не съм момичето, което пишеш последно в този блог. Няма ги разностранните  и странни интереси, влечението към окултното и паранормалното. Вече ме влече правенето на разни неща, като шиене, четене на книги дори грим и козметика ако щеш. Цялата тази промяна, от едно странно, но различно момиче, горедещо се със своята различност, към една нормална, улегнала и амбицирана млада госпожица, ми е странна. Странна е, не сама по себе си, нормално е да съм се променила, вече съм на 21, не на 16, но не знам дали тази промяна ме радва или не. Не знам дали съм доволна от факта, че имам един нормален и спокоен живот, с любим човек до себе си, следвам с висок успех висшето си образование, имам време за книги и правене на разни неща, като бижута, папие-машета и други ръчно изработени глупости. Не съм сигурна, че изоставянето на тази идентичност, или по-скоро различност, е плод на моето напускане на пубертета  и израстване или е плод на моето обезличаване.
Вероятно просто вече не съм в пубертета. Факт е, че нещата, които правя сега, интересите ми към гримове, козметика, мода и ръкоделия, ме правят щастлива. Това, че имам нормален живот, без проблеми, депресии и терзания (извън ежедневните, които има всеки човек в днешно време) ме кара да се чувствам благодарна и избрана.
Целта на този пост беше да си изясня нещо, и успях. Стигам до извода, че не е важно да си чудак със странни влечения и интереси за да си различен, защото все още, както и преди, смятам, че  е важно да имаш собствена идентичност, а не да копираш нечия чужда. Аз съм различна, въпреки, че съм "нормална" (ако въобще някой е нормален в днешно време) аз сама по себе си съм неповторима и различна, както и всеки един човек.
От днес ще пиша по-честичко тук, вероятно на теми, различни от досегашните. Този блог, подобно на самата мен, ще бъде променен. Не и като облик де, все още си го харесвам.
Разчитам на факата, че едва ли някой ще чете това мое място от интернет, за да го използвам за своите нужди, без да се интересувам от чуждото мнение. В днешния глобален свят май най-интимното място е най-откритото- интернет.

Няма да се върна

Ето нещичко, което написах буквално преди минути. Не съм писала отдавна, и за разлика от преди сега нямах конкретна причина, за творението. Искам да подчертая, че то в никакъв случай не е отдушник на моите лични чувства, както останалите ми стихове, а просто плод на моето, дошло изневиделица, вдъхновение. Надявам се да ви хареса и да компенсира месеците тишина в блога.

Обичам те, но няма да се върна
По-добре е да стоиш далеч от мен
Мисълта за тебе предпочитам да прегърна
Отколкото да ме раняваш със постъпките си всеки ден

Обичам те, даже капчица съмнения в туй няма
Но и себе си обичам, а да те няма
Май по-добре ще е за мен

Твойте чувства променливи,
като времето през мартенския ден
Ме карат ту в пурпурните небеса да се издигам
Ту да падам във пръста на твоите окови в плен

Но пръст на таз земя за мене не остана,
сълзите ми превърнаха я в кал

Свърши вече, ще се боря,
ще намеря малко радост и за мен
ще оставя теб и твоите окови
и ще поема Аз към своя светъл ден.

Лъжливата перлена огърлица

Това работата, учението, въобще живота е адски занимателно нещо! Без да се усетиш, покрай маловажните и не толкова маловажни задачки целият ти ден е минал, а след него и седмицата и месеца, а ето че годината и тя се изниза без да си оставиш време за себе си! Да, ама не! Усетила повличащото ме като водовъртеж ежедневие, реших да се измъкна от него и да отделя врем за себе си. Работата може и да почака, все пак сме в България! Защо да не се възползвам от народната мъдрост „Каквото можеш да свършиш днес-остави го за утре!”. Та реших аз да се отърся от вършенето на услуги на тоя и ония и да направя услуга на себе си. За щастие знам точния начин-някоя интересна книга, с въвличаща и динамично действие, която е способна да те откъсне от мръсния въздух, шумните улици и невъзпитаните арогантни хора, поне за миг!

Преди няколко седмици (как само тече времето!) имах среща с едно изключително приятно момче. Разхождахме се по главната на Пловдив и решихме да влезем в една книжарница, там аз видях книга, която от доста време искам да си купя, а сега бе и с намаление. Реших да го направя ,но момчето (или е по-добре да го наричам мъж?) доста настойчиво се зае с плащането на въпросния екземпляр. Трудно приемам подаръци, още повече от хора които познавам от скоро, но ми се прииска поне за миг да се насладя на нечий безкористен опит да ми донесе мъничко щастие. За съжаление хората напоследък сме ужасни егоисти, и правим подобни жестове само ако имаме изгода (е освен на любимите ни хора де, но като се замислим и тогава имаме изгода). Имам ужасния навик да се отклонявам от темата в ненужни разсъждения, та да се върнем по същество – книгата. Става въпрос за „Изгубеният символ” на Дан Браун. Да, да сигурна съм, че сега четящия скромната ми публикация си казва „ И какво толкова за тая книга? Поредната измишльотина на Браун, която дори не е нова!”. И може би ще е прав. Книгата не е нова, но като човек с ограничени финанси не съм способна да се снабдя със всичко, което искам още на мига от отпечатването му, за мое огромно съжаление! Колкото до квалификацията на книгата, много хора окачествяват романите на Браун като измишльотини, но аз не съм от тях. Не ги намирам за извор на знания, но пък ме водят към такива. По природа съм песимист и когато прочетох на първата страница, че всички организации споменати в книгата са истина, взех че си записвах на едно листче всяко нещо, което ме заинтригува и после го търсех в Google (слава на технологиите и света на глобалната мрежа). Изненадата ми, когато открих, че информация за всяко от посочените неща наистина съществува, бе доста приятна.

Нека преди да обърна внимание на интересните за мен детайли от книга да ви представя господин Браун през моите очи. Не се интересувам от личната му история а от това, което демонстрира с книгите си. Интересното при него е, че има ужасяващо висока обща култура. Не просто в някоя област, като историята например, човека демонстрира широки познания в доста области. Изключително интересен е стилът му на писане. Със своето остроумие, и може би доза интелект, успява да вплете индивидуално достоверни части в един доста нереален пъзел. Представям си книгата му(която и да е тя) като една огърлица от перли. Всяка перла е истинска, можеш да я пипнеш, видиш, почувстваш (или да потърсиш информация за нея в Google…) но нанизани една до друга те създават една лъжлива огърлица. Лъжлива но същевременно толкова реално изглеждаща! Ето тук литературата му става опасна (не само за църквата…)! Ако подхождаме индуктивно, а всеки недобре запознат читател би го направил, щом всички частни (или поне повечето) са истини, то и цялото би трябвало да е истина. Да, но аналитичното мислене не винаги е вярно, и този случай е такъв.

Колкото до конкретната книга…имах намерение да разгледам обстойно интересните за мен моменти, но в последствие реших, че ще е най-добре сами да откриете своите, като прочетете книгата. Все пак най-харизматичното в историите на Браун са неочакваните поврати и развръзки, в случай че ви разкажа, било то само фрагменти от историята, тя ще загуби част от чара си.

Дори и книгата да не ви хареса, не забравяйте, че е книга а прочитането на една книга никога няма да ви остави невъзнаграден! Ако не ви донесе удоволствие, то със сигурност ще се обогатите с нещо друго!

Не пак а отново...

За мое огромно учудване доста хора харесват нещата, които пиша (имам предвид своите отчаяни опити за поезия) и всички тези хора(по непонятни за мен причини) ме питат кога ще напиша нещо ново. Стотици пъти съм казвала, че пиша, когато в мен има емоция, която не намира изява под друга форма. Вероятно, ако разгледате лириката ми, ще забележите че са едедици стихотворенията, посветени на емоция различна от тъгата. Та каква по-силна емоция може да има от тъгата?

За да обясня цялата тази протяжна встъпателна реч ще кажа "Имам ново поризведение"! Написах го  тази сутрин, все още е доста сурови и ще претърпи няколко редакции преди да го публикувам, но на мен ми се струва обещаващо. Под обещаващо аз разбирам произведение, което максимално достоверно предава емоциите ми, защото такава е целта му. Ако някой друг го хареса-чудесно! Ако пък предаде посланието ми, на човека който е предизвикал написването му (винаги има някой в дъното на стихчетата ми) то това произведение би било гениално! 

П.П.:Не знам дали някой от вас ще се заинтригува от тази новина, надявам се все някой във вселената да го направи =)

Това е!

Хората, които ме познават, знаят, че не съм голям фен на поп-фолк вълната в България, но като широкоскроен човек не мога да отрека някои попадения на изпълнители от този стил. Днес, сигурно по някаква нелепа игра на съдбата, попаднах на една песен. Слушала съм я много пъти, но днес я "чух" наиситна за пръв път. Става въпрос за песента на Слави Трифонов и Нели петкова - Това е. Текста ме докосна доста...надълбоко бих казала. В блога, някъде по-назад, бях писала едно постче относно това, че обичам да се изразявам с музика, когато имам да кажа нещо, за което сама не намирам точните думи. Не знам дали съм готова да кажа точно това, което изразява тази песен, но нещо ме навява на мисълта, че  екрайно време да го направя. Време е да отивам на работа, и съм благодарна за това. Когат осъм там се отдалечавам доста лесно от тези гадни и натъжаващи мисли, които ми тежът. Единственото, което ще напиша е един рефрен от тази песен, той е достатъчно красноречив:

И те молих, и те търсих, и те чаках! Че изгарям-знаеш ,това така е! Че те няма- няма те и това е! Но сърцето плаче за тебе, пари във мене...Няма тe и това е! 

Май е това...

Сън

Вечер си лягам и за тебе си мисля, 
Каня те в сънят си блажен. 
На разходка прекрасна край ручей бистър, 
Или пък на разговор безмълвен в легло от сатен. 

Усмивката нежна не слиза от лицето ми, 
И как да слезе, нали съм в ръцете ти. 
Вървим двама по път заснежен, 
Но студ през зимата няма щом ти си до мен. 

И есента златна със своите стотици цветове 
Изглежда ми черно-бяла когато погледна към твоето лице. 
Но идва утрото а с него и краят, 
Събаря се всичко, за което мечтая. 

Изпаряваш се ти, ручеят и листата, 
Отива си сатегът, завръща се тъгата. 
Уж утро а аз светлина не мога да видя, 
И няма слънце и надеждата си отиде. 

И така ден след ден, събуждам се без зора 
И живея денем за да изчакам нощта 
А дойде ли тя, със нея и болката си отива 
Защото знам в сънят си кого ще видя.

без заглавие

Сълзи се стичат по лицето ми, 
но не очите, плаче сърцето ми.
Пак си припоня неизказани думи,
които без друго не променят нищо помежду ни.

И гледам напред, и изведнъж се питам
„Колко ли още?”
Дали ще имам сили 
Да издържам нощем?

Но не тогава е моята болка
не тогава умирам по малко.
Със сънят си отиваш и ти
а със тебе и всяка надежда ще се изпари

Няма да чувам шумът на листата,
воят на вятърът, ромоленето на водата.
Вярата нежна на черни крила мракът я отвежда,

а любовта без своите две сестри стои сама и рони сълзи.