Сън

Сънувах сън. Сладък сън, красив сън и същевременно толкова болезнен.

Сънувах любимия човек. Как ме прегръща и нежно ме целува. Беше така сладко, чувствах се така щастлива. Най-сетне бях постигнала желаното, бях с него. Направо удивително страхотно! И бе така реално. Явно желанието това да се случи Наистина е толкова силно, че мозъка ми е готов да възпроизведе така реална илюзия. Така се бях заблудила от щастие, че когато се събудих бях готова да посегна към телефона, да му се обадя и да му предложа ад излезем за да му разкажа щастливия  си сън, да се пошегувам, че сънувам прегръдките му дори при положение, че е мой наистина. И тогава се сетих, че той не е мой. Ни най-малко. Сетих се, че не иска да ме прегръща или целува. Осъзнах, че  всичко е просто сън. Наистина реален, желан, щастлив и все пак сън. 

Удивително е как една игра на подсъзнанието може да отприщи болка, подтискана от месеци. Направо е жалко, как колосалните усилия, да не мислиш, чувстваш и желаеш биват изтрити за секунди. Колко жалко. Колко жалка съм аз самата.